Старобългарски прилагателни имена

Старобългарският език е притежавал две форми на прилагателните имена – проста и сложна (кратка и дълга). Простите форми ( малъ, ништь) са се скланяли по модела на съществителните имена от продуктивните o-, jo-, и ja-основи. Склонението на сложните прилагателни ( мал1и, н
ишт
ии) е било комбинация от склонението на простите форми и на анафоричното местоимение. Сложните форми са изразявали определ
еност, а в
старобългарските писмени паметници с тях често се превеждат гръцки чл
енувани п
ри
лаг
ателни.
Най-важната промяна с прилагателните
имена е изме
стването на сложните от простите форми. Причините са свързани непосредствено с появата на членните форми в българския език. Създаването на такава форма, обща като модел за всички имена и за някои местоимения, е лишила сложн
ите
форми от тяхната специална служба и те постепенно са се
изгубили. Този процес не е намер
ил добро отражение в писмените паметници от среднобългарски период.
Новите членни форми на прилагателните имена са възникнали чрез прибавяне на показателни местоимени
я
към ст
арите сложни форми - нов1итъ, новаята,ново3то.
Част от тези форми са били променени в резулатат от ранното изпадане на интервокалния j: новаята, новаата, новата; но
в
о3т
о, новоото,новото. По тази причина днес схващаме членуваните прилагателни от ж.р. и ср.р. като образувани чрез прибавяне на опр
еделител
н
ия член (от сла
б
о
старо показатлено местоимение) направо към простата форма.
В среднобългарските пис
ме
н
и паметници са отразени някои промени със сложнит
е
форми на прилагателните имена преди тяхното изчезване, които са резулат на влияние от страна на местоименното склонение. Макар и рядко, примери се срещат още в старобългарски, напр. живого вм жив
аго
, жива3го; благовэрномоу вм. благовэрьноумоу, благовэрьноу3моу. В по-късните