Коронавирусът – дълбок белег или просто напомняне
„Трудностите, които срещаме днес, определят това кои ще бъдем утре!“
Леонардо Да Винчи
Коронавирусът се роди и проходи в Ухан, мълниеносно се разви и покори територията на Китай, впери острия си поглед към непокътнатите предели на европейския континент и тежко стъпи върху земите му, подобно на средновековен военен нашественик, който в настоящето опустошава златното величие на глобализма и разрушава високите защитни стени на страха, зад които мнително се подават изморени и задушени от медийна логорея и търговска спекула хора. Избухналата пандемия разби на малки парчета пленителната панорама на неограничените възможности, отне ни удобната рамка, разширяваща световните граници до безкрай, и ни зашлеви силен отрезвителен плесник, от който имахме крещяща нужда. Останахме затворени в домовете си, като заедно с нашите най-близки и скъпи хора получихме възможността да отворим вратите на умовете си към заговорили с езика на разума факти.
В този изключително комплициран момент, който би могъл да бъде преодолян с планомерното и отговорно спазване на превантивната мярка „социална изолация“, се налага обикновеният българин тепърва да изгражда своите адаптивни механизми за справяне в цялостната нова обстановка в държавата. Системата е изправена пред сериозна дилема и положението, в което се намираме, изисква от нас съзнателно да се мобилизираме за рационално изпълняване на предписанията на ръководения от ген.-майор Венцислав Мутафчийски Национален кризисен щаб, както и да вложим нужните усилия за запазване на сравнително стабилното си социално функциониране, доколкото това е възможно.
Разглеждайки именно социалното ни функциониране през ситуационните измерения на днешния ден, допускам, че то неминуемо ще бъде подложено на известни изменения и флуктуации. Невъзможността ни да осъществяваме контакти на живо ще ни направи объркани и ще „инкрустира“ у индивидуалностите ни деструктивно усещане за дезориентираност и изолираност от ядрото на колектива. Както загатва американският психолог Елиът Арънсън, че ние сме „социални животни“, така и аз не бих пропуснал да отчета ярко открояващата се тенденция, че когато сложната система от взаимоотношения, детерминиращи динамиката и посоката на развитие на социалния ни атом, се деформира и разплете, ние панически се фиксираме върху невротично задоволяване на физиологичните си потребности. Това да не можем да се събираме, за да комуникираме, е главната етнопсихологическа особеност, спрямо която в момента протича осезаем за всички ни процес на дезадаптация, за да се установи приспособимост към новоизградената система от разнородни правила.
Според мен необходимостта от имплементиране на нова адаптация
0 коментара
За да коментирате, трябва да сте влезли в профила си.
Влезте