Същност на старост и стареене

Същност на старост и стареене
Важен момент за разбиране на процеса на стареене е теорията за хетерохроността, за която руската изследователка Рибалко отбелязва, че противоречивият характер на стареенето е свързан с количествените и качествените изменения не само на биологическите структури, но и на механизмите на адаптация към новите условия.
Понятията старост и стареене се различават по своето съдържание. Стареенето представлява причината, а старостта – следствието. Визев посочва, че стареенето е генетикопрограмиран процес, а старостта е последоветлен етап на индивидуалното развитие на човешкия вид.
В работите на Братус, Зинченко, Слободчиков и др. се предприемат опити да се поставят основите на духовната психология като особена форма на рационалното съзнание за установяване на субектността на човека в пределите на неговия индивидуален живот.
В психологията проблемът за строежа на вътрешния свят на човека, на неговата душа има различни решения. Разбирането за организацията на вътрешния живот на човека е предложено от Рубинщайн. Той отбелязва, че изучаването на психологическия облик на човека включва три основни въпроса: първият „какво иска човекът?”; вторият „какво той може?”; третият „какво е той?”.
Описанието на тези три страни съставлява пълната педстава за психологическата организация на субекта за човека като субект.
Методологическата основа за изучаване на субектността е заложена в концепцията за човека, предположена от Рубинщайн, Брушлински и др. и по-конкретно е детерминирана в няколко аспекта:
Определена субектна специфика на човешкото битие.
Общ методологически принцип за изучаване на субектността като
разкриване на човека във всички съществуващи за него връзки и отношения, представяйки се във всяко едно от тях в ново качество.
Определени условия и механизми на функциониране на субектността, т.е. вътрешни условия, които са се формирали у човека на даден етап от неговото развитие и които са определени от външните причини.
Вътрешната организация на субекта включва психологически структури, които осигуряват възможността на човека да бъде субект на собствения си живот и дейност. Субектността е централно образование на човешката реалност, а следователно и централна категория на психологията на човека и още по-конкретно на личността на човека.
Субектността за разлика от субективността подчертава активната страна в психическата организация на човека. Личността потенциално съдържа субектността, а тя от своя страна поставя акцент на активно преобразуващата функция на личността.
Самосъзнанието е един от най-важните структурни компоненти на личността, представящ този вътрешен механизъм, чрез който