Писма на един дакел , авт. С. Пенчева

1

2

3




Да не повярваш: още съм жив! Качихме се с баба в нещо като къща на
колела. Наоколо – разни багажи, аз и баба сме се свили сред тях. Къщата
забръмча, замириса отвратително, после ни затресе, залюшка – и така
половин ден. По едно време ми стана много лошо. Стомахът ме заболя,
сякаш съм гладен, но всъщност не ми се хапваше нищо. Дори обратното...
Баба ме съжали и ме взе в полата си. Тя ми говореше нежно, аз лежах със
затворени очи и мислех, че загивам.
Хеле по едно време смрадливата къща спря. Вратата се отвори и аз
тупнах върху нещо меко, зелено, прохладно... Изведнъж ми премина
лошото, а баба каза:
– Джерко, добре сме дошли на село!
Не знам какво точно значи село, но никак
не прилича на София. Още не съм разгледал
наоколо, по-нататък ще ти опиша всичко най-
подробно. Има една истинска къща (не на
колела), много мръсна и запусната, стаите са
празни. Но баба смята, че ще се настаним екстра.
Стовариха багажа и смрадливата къща си за-
мина, а баба започна да чисти. Вдигна моя
панер-спалня върху един кашон, да не съм ѝ
пречел. Пък аз така исках да ѝ помогна!
След като събра боклука с метла, баба взе
да мята насам-натам по пода един мокър парцал. Помислих, че иска да си
играем. Надвесих се от панера – и не усетих как се преметнах долу. Този път
вече почти загинах! Квичах отчаяно, но баба едва ме погледна – имала била

4



много работа! Все пак не ме напъха обратно в панера, а ме остави да си
играя на пода.
Изведнъж съзрях зад гърба ѝ нещо черно, с настръхнала козина,
навярно се канеше да я нападне! Храбро залаях, макар че то беше по-
голямо от мен. Баба се обърна и кой знае защо се разсмя. После грабна
косматото нещо и взе да търка с него дъските (така му се пада!) То пръхтя и
съска, плю чернилка, накрая спря омаломощено. Когато баба