Българският Великден , авт. Тончо Жечев

Изпитвам потребност да кажа на читателите
няколко встъпителни думи за тази книга. Една и съща
фраза може да се изговори по два противоположни и все
пак равностойни начина: с гордост и съкрушение. Кога-
то сега кажа, че тази книга ме е занимавала цял живот,
а съм работил върху нея десет години - в това има и
гордост, и съкрушение. Гордост, че съм могъл толкова
дълго да живея с мисълта за нея, да преодолея редица
трудности, свързани с подобен замисъл; съкрушение, за-
щото изпълненото, постигнатото е далеч от намере-
нията, плановете, с много непълноти и недостатъци,
които сега, накрая, виждам по-ясно от най-строгите
си критици. Едно мога да кажа с увереност: трябваше
да я напиша. И тъй като сам виждам всичките ѝ несъ-
вършенства, а се надявам други да продължат започна-
тото, ще кажа нещо за подтиците и намеренията си.
На автобиографичните, интимните мотиви ня-
ма да се спирам дълго. Те са ясни от посвещението и
началото на последния очерк, в който тълкувам „Изво-
рът на Белоногата“. Много и мъчително ме е занима-
вала тази поема, от нея се зароди интересът ми към
живота и мислите на целия цариградски кръг дейци на
Българското възраждане, към проблемите на нашето
напредване и моралните въпроси, свързани с него. Зву-
ците на тази неумираща селска идилия, които сега ид-
ват като че ли от други светове, изумително хармони-

раха с топлата и задушевна атмосфера на някогаш-
ния наш дом, в който историята, настоящето и бъде-
щето съжителстваха в мир и добро. Във всеки случай
моята прабаба Дана, баба на майка ми, без да ще, вна-
сяше необходимия коректив в хладните учебници по ис-
тория. Тя хубаво помнеше турско и разказваше за то-
ва, което пишеше в учебника, по друг начин - за нея то
беше съдби на хора, друга наредба на живота, други оби-
чаи. Нейният урок по история завършваше винаги с дъл-