Психология на аномалното развитие - Дислексия

Дислексия Реферат по Психология на аномалното развитие Дефиниране Дислексия е термин, който обикновено свободно се прилага към нарушенията при четене. Специфичните дефиниции варират в зависимост от дисциплината, която ги артикулира. В медицината дислексия се дефинира като условие, породено от неврологични, развитийни или генетични причини, докато в психологията се наблюдава едно разбиране, съотнесено със специфичните проблеми при четене, като причините за него сякаш се пренебрегват (Roger & Weller, 1884). Когато е въведен в началото на 20-ти век, терминът означава единствено нарушения в четенето. Той служи най-често за обозначаване на специфична форма на мазъчно увреждане, засягащо способността да се чете (Темпъл, 2000). През 60-те години на 20-ти век Самуел Кърк прави опит да въведе в научните среди терминът “специфични нарушения на способността за учене” (specific learning disabilities), като своеобразен термин-чадър, като по този начин би могло да се избегне етикетирането на децата. Същественото е, че се прави опит да се изключи от причините за това явление мозъчната дисфункция и да се центира вниманието върху неспособността да се възприема и обработва информацията. За Кърк специфичните обучителни трудности се дължат на нарушения на базисните психични функции, които нарушения избирателно интерферират в способностите за говорене, слушане, четене, писане, смятане и моторни умения. Така след 1963 година в много изследвания могат да открият термини като “затруднения в обучението”, “разстройства в ученето”, “изоставане в обучението” и т.н. Самата терминология е много спорна и съществува огромен брой дефиниции и опити за определения на това какво е дислексия и специфични нарушения на способността за учене. Причината за това е именно в старанието да се наложи социален модел на болестта, който отчетливо да установи количестовто и качеството на оказваната помощ и подкрепа и да не борави с медицински термини. Най-важната функция на един такъв социален модел е да избави хората с такива проблеми от неизбежното етикетиране, на което ги подлага предишният соматичен модел. Тенденцията през последното десетилетие сочи към взаимна замяна на двата термина – специфични нарушения на способността за учене и дислексия. Според една съвременна дефиниция дислексията е специфично нарушение, което се проявява с постоянно повтарящи се грешки в четенето, писането, работа с цифри и числа, кратковременна памет, праксиса и зрителните способности. Също така може да бъде нарушен усетът за посока и време (Величкова, Мелениос, Пенчева, 2002). Многото определения, които стават достъпни, отвеждат към едно консенсусно разбиране за развитийно нарушение, което засяга една или няколко от областите на ученето или научаването, като едновременно с наблюдаваните дефицити в областта на ученето се изключва наличието на интелектуален дефицит, сензорни увреди, тежки емоционални