Психосоциална теория на Ерик Ериксън

Психосоциална теория на Ерик Ериксън



Отбелязват се следните ярки приноси на Ериксън:
- изгражда цялостна теория за развитието на личността, акцентът при която е върху развитието на его-идентичността;
- обръща особено внимание на социокултурния контекст като фактор за личностно развитие;
- следвайки епигенетичния подход, извежда и анализира осем последователни стадия в личностното развитие, всеки от които е свързан с криза, задача за постигане и резултат. Това са: базисно доверие/ базисно недоверие; автономия/ срам и съмнение; инициативност/ вина; трудолюбие/ непълноценност; его-идентичност/ ролево смесване; интимност/ изолация; продуктивност/ инертност, застой; его-интеграция/ отчаяние.
Ериксън е сред малкото изследователи, които описват целия жизнен цикъл - от раждането до смъртта.
- изследва психосоциалното развитие на изтъкнати личности - Ганди и Лютер.

Концептуална основа на теорията за личностно развитие на Е. Ериксън е епигенетичният принцип, според който след раждането индивидът преминава през последователни етапи в развитието си. Те са обективни (през тях минават всички); последователни (последователност, която не се нарушава); всеки етап е с най-подходящ, критичен период за поява в хода на личностното развитие. Преминаването към всеки следващ етап зависи от готовността на индивида за новата крачка.
Всеки етап е обвързан с базов конфликт, след решаването на който индивидът излиза по-зрял, адаптивен, витален (жизнен), с развита идентичност. Последователността на етапите при промяната се определя от вътрешни закони на развитието. Те обаче действат адекватно само при подходяща среда, създадена от близките. Така развитието на личността се определя от неделимото взаимодействие между възникваща вътрешна способност и посрещаща я от обкръжаващите близки хора и институции адекватна реакция.
Ериксън подчертава ранимостта на психиката в онази сфера, която в момента е в центъра на развитието. Така в първия етап детето е особено ранимо в областта, свързана с доверието към близките, във втората - в сферата на автономността, в третата - със създадените условия за проява на инициативност и пр.
Кое дава основание да се използва терминът "криза" за всеки основен етап в развитието? Смяната в посоката на психичната енергия, ранимостта в съответната сфера, променящата се перспектива на развитието, разширяващите се възможности като източник на творчески сили - всички тези особености водят до своеобразна криза (дават основание да се използва терминът "криза") - но не криза като "заплаха