"Език и Философско мислене"

ЕЗИК И ФИЛОСОФСКО МИСЛЕНЕМисленето е най-сложният познавателен психичен процес, който се състои в отразяване на съществените свойства, на закономерностите в действителността. Мислите са форми, образувани в съзнанието, не възприети чрез сетивата. Мисленето дава възможност за създаване на модели на света и за неговото представяне, съобразно дадени цели, намерения и желания. Основните мисловни форми са: понятие, съждение и умозаключение. Мисловните операции (процеси) са: анализ, синтез, сравнение, обобщение, абстракция и конкретизация.
Мисленето е висша степен на човешкото познание, процес на отражение в мозъка на обкръжаващия го реален свят, основано на два принципно различни психофизиологични механизма: обучение и непрекъснато попълване на запаса от понятия, идеи за нови съждения и умозаключения. Мисленето позволява да се получи знание за такива обекти, свойства и отношения в обкръжаващия свят, които не могат да бъдат възприети непосредствено с помощта на първата сигнална система. Формите и законите на мисленето са предмет на логиката, а психофизиологичните елементи съответно на психологията и физиологията.***Езикът на философията обикновено се свързва с рационалността и дискурсивността. Контролираното използване на възможностите на ума и подредената реч, като че ли ни дават очевиден индикатор за разликата на езика на философията от езика на обичайната размяна на мнения, на мисленето, потопено в контекста на „жизнения свят”. Но този дискурсивен език е възможен върху особени основания*, той е „двусмислен” и изисква особена употреба (Хайдегер).
Епохата на Просвещението издига като образец за „духовен труд”** именно философията (1, 1). Езикът на философията е труден, защото изисква особен род съсредоточаване, откъсване от „потока на живота”. Романтизмът свързва идеята за „работата” върху собственото личностно израстване с овладяване и деклариране на интимните преживявания и така философията се превръща в стожер на „дисциплинирането” на модерния индивид. Новата философия, особено немската класика, успява да придаде на философстването качеството на легитимиращ и оценяващ духовността фактор, а оттам и до голяма степен властово-елитарен, държаво-системообразуващ. Дали днес обаче философията още е възможна само като дискурсивност и легитимиране на „правилното”?
Връщането към културните и историческите пластове на философстването го разкрива все повече като социален „жест”, създаващ възможност за нов „фрейм”(2) в социалното поле. Този „фрейм” (рамка, хоризонт), има уникален характер и се конструира чрез „отклоняване”. Във философията се прави нещо, което по същество е „екстатично” (в смисъла на отдръпване от „себе си”, „упражняване” на смъртта), но тази екстатичност формира понятие. Някои философи при това се осланят на някоя варварска или шокираща дума, докато други се задоволяват с всекидневни