Възгледи за волята в психологията

ППървият от класиците на психологията, който е известен със специална концепция за волята като едно от началата на човешката психика е У. Джеймс. Той е допускал волева тенденция във всички усещания, представи и мисли във вид на завършване чрез действие. Това е не точно волеви акт в чист в
ид, а вътрешно присъща тенденция във всяко преживяване. Пак в края на ХІХ век Вилхелм Дилтай е настоявал, че всяко преживяване е неделимо единство на мисъл, чувство и воля.
Класическата психоанализа на З. Фройд не приема волята като самостоятелна функция на психиката. Доколкото все пак е очевидно, че има някакъв тип саморегулация, психоаналитиците я приписват на супер-егото. Но то не е първична функция, а “овътрешностен” социум, инстанция, която повече забра
нява, отколкото подбужда към активно действие. В психологията на ХІХ и първата половина на ХХ век е невъзможно да се открие психолог, който да приписва на волята централна роля в психичната регулация. Прието е в учебниците да се описват простото и сложното волеви действия. Те обаче се разглеждат като психична дееспособност, редоположена със сензориката, представността, мисловните актове и другите предполагаемо натурални психични функции у човека.
През втората половина на ХХ век се появяват концепции с по-изявена роля на волята в психичната система. Такава е концепцията за телеспонсивността на Джордж Ричлак, Джоузеф Хауърд и Брент Слейф. Както и екзистенциално-психологическата концепция на Роло Мей.
Заслужава внимание една съвременна концепция за волята на Е. П. Илин. Той е написал книга с впечатляващото заглавие “Психология на волята” (Ильин, 2000). В нея
той прави обзор н
а класическите и на актуалните възгледи за волята и ги разделя условно в 6 групи. Цитираният автор се опитва доброжелателно да изтъкне положителните страни на всяка от тях, както и зависимостта им от духа нКласическата психоанализа на З. Фройд не приема волята като самостоятелна функция на психиката. Доколкото все пак е очевидно, че има някакъв тип саморегулация, психоаналитиците я приписват на супер-егото. Но то не е първична функция, а “овътрешностен” социум, инстанция, която повече забранява, отколкото подбужда към активно действие. В психологият
а на ХІХ и първа
та половина на ХХ век е невъзможно да се открие психолог, който да приписва на волята централна роля в психичната регулация. Прието е в учебниците да се описват простото
и сложнот
о в
олеви дей
ствия. Те обаче се разглеждат като психична дееспособност, редоположена със сензориката, представността, мисловните актове и другите предполагаемо натурални психични