Закон за заповедното съдопроизводство от 1897 г

ЗАКОНЪ за заповедното съдопроизводство

Утвърден с указ от 30.11.1897 г., под № 206, обн., ДВ, бр. 277 от 15.12.1897 г.

1. По искането на ищеца подлежатъ на разглеждане по реда на настоящето
производство:

1) исковете за парични вземания, основани на нотариаленъ актъ или частенъ актъ,
засвидетелствуванъ по нотариаленъ редъ;

2) исковете по менителници или записи на заповедь между търговци, и

3) исковете за изпразване на наети помещения.

Отделъ I.
Редътъ на производството по исковете за парични
вземания.

2. Ако предметътъ на иска е парично вземане, ищецътъ може да иска да се издаде
противъ ответника заповедь за плащане, ако всичките обстоятелства, върху които се
основава вземането на ищеца, са удостоверени съ нотариаленъ актъ или съ частенъ актъ,
засвидетелствуванъ по нотариаленъ редъ, стига тия актове отъ вънкашна страна да не
възбуждатъ съмнение.

Настоящето производство си няма мястото, когато отъ съдържанието на молбата
явствува, че осъществлението на вземането зависи отъ изпълнението на едно задължение
на кредитора, което не е последвало, или когато съобщението на заповедьта за плащане
трябва да стане въ чужбина или чрезъ публично обявление.

3. Ако исковата молба е подадена отъ лице, което споредъ основния документъ не е
първоначаленъ кредиторъ или срещу лице, което не е първоначаленъ длъжникъ, то
заповедь за плащане само тогава може да се издаде, когато съ документи, предвидени въ
чл. 2, е удостоверено прехвърлянето изцяло или отчасти на вземането или дълга.

4. Решаването на въпроса за издаване на заповедь за плащане става въ разпоредително
заседание.

Определението, съ което се издава заповедь за плащане или се отказва въ издаването
й, не подлежи на обтъжване, обаче оная часть отъ определението, която се отнася до
съдебните разноски, може да се обтъжи.

5. Молбата за издаване заповедь за плащане трябва да се отхвърли: