Стара и Възрожденска литератула

Основни периоди в развитието на старобългарската литература – обща характеристика, основни книжовни средища, дейци, свързани с тях; културно-исторически императиви, задаващи перспективите пред литературния процес; продуктивни жанрове
В своята дълга девет вековна история (ІХ–ХVІІІ в.) старата българска литература преминава през различни етапи, които имат свой собствен облик.
Долитературен период (681–886 г.) – от основаването на българската държава до пристигането на Кирило-Методиевите ученици. От тогава датират епиграфските паметници (каменни надписи) на гръцки език, на български с гръцки букви, рунически надписи (знаци символи със сакрално значение).
Литература на Първата българска държава (886–1018 г.) – от идването на Кирило-Методиевите ученици до падането на България под Византийска власт. Разграничават се два подпериода.
Първият подпериод (886–927 г.) е времето на културно строителство при княз Борис-Михаил (852–889 г.) и на Златния век на българската литература при управлението на цар Симеон (893–927 г.). С пристигането на Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум и Ангеларий делото на светите братя се спасява и се създава основата на християнската книжовност на славянски (старобългарски) език. Характерна за периода е усилената преводаческа дейност. Редактират се преводите от времето на св. Кирил и св. Методий, правят се нови преводи на богослужебни, богословски, дидактически, исторически текстове. Формира се жанровата система на старобългарската литература. В този период се създават книжовните центрове в Плиска, Преслав и Охрид. През този период творят Наум Охридски (Канон за св. апостол Анрей), Климент Охридски (цикли от канони за празници и светци, похвални и поучителни слова), Константин Преславски (Учително евангелие, Азбучна молитва, вероятно и Проглас към Евангелието, Служба за св. Методий и много други химнографски произведения), Черноризец Храбър (За буквите), Йоан Екзарх (Шестоднев, слова за празници). В епохата на Златния век са преведени и съставени сборникът Златоструй, два енциклопедични сборника, познати в руски преписи от ХІ в., стихотворната Похвала за цар Симеон.

Вторият подпериод (927–1018 г.) обхваща управлението на цар Петър и окончателното падане на България под византийска власт. Тогава се засилват аскетическите (отшелнически) и еретическите идеи, появява се отшелническото движение и богомилската ерес, превеждат се множество апокрифи. През тази епоха творят Черноризец Петър (поучителни слова), поп Йеремия (апокрифната Повест за кръстното дърво), Презвитер Козма (Беседа против богомилите). Вероятно от това време датират и Службата за цар Петър, Заветът на св. Йоан Рилски и Тайната книга на богомилите.
Литература от епохата на византийското владичество (1018–1187