Целеобразуването – условие за ефективност на учебно-възпитателния процес

Целеобразуването – условие за ефективност на учебно-възпитателния процес

Целеобразуването като психолого-педагогически проблем
Целеобразуването отдавна привлича вниманието на психолозите и педагозите, защото е част от проблематиката на психологията на личността и защото има непосредствено отношение към педагогическата практика, т.е. към проблема за формирането и развитието на човешката личност. Досега човекознанието все още не е дало задоволителен отговор на въпроса защо човек си поставя едни или други цели, защо някои от целите, които му се поставят отвън, възприема, „авторизира”, а други - не. В този смисъл, всяко теоретично или емпирично изследване уточнява отговора на тези въпроси и обогатява възможностите за стимулиране на развитието на личността.
Целеобразуването е процес на определяне и формулиране на педагогически цели и на тяхното осмисляне от ученика като негови собствени цели. В такъв смисъл този проблем е част от фундаменталния проблем за източниците на формирането на личността, защото изборът или предпочитанията, които личността проявява към отделните цели, е противоречив процес, т.е. източник за нейното развитие. В целеобразуването намира израз единството на психичното и личностното в развитието на човека, единство, което обяснява прехода на съзнанието в самосъзнание на личността. Ето защо, изследванията, предназначени да разкрият същността на целеобразуването, са били винаги същевременно и изследвания, които разкриват същността и източниците на развитието на личността.
Целеобразуването се вписва в проблематиката на психологията, както със съдържателната си, така и с процесуалната си страна. То е сложен процес, който отразява равнището на развитие на личността, защото механизмите за усвояване на целите са част от механизмите на нейната цялостност /интегритет/. Да се разкрият механизмите на целеобразуването значи да се хвърли светлина върху механизмите на нейната насоченост. Това е родството на едната с другата проблематика, което издига теоретическото и приложното им значение.
Целеобразуването е общ проблем на психологията и педагогиката. То е един от ярките примери за големите евристични възможности, които крие взаимодействието на двете науки, както на теоретическо, така и на приложно равнище. Както е известно, това взаимодействие винаги е давало положително отражение върху практиката на обучението и възпитанието. Педагогиката формулира основните изисквания за детайлизирането на целта на училището на дидактическо и методическо равнище и по този начин създава необходимите условия, за да може тези „външни” цели да се трансформират във „вътрешни” цели на учениците. Тази област на изследване, подценявана досега, днес се превръща в главна предпоставка за повишаване ефективността на педагогическия