Лекции по Психопатология

Тема 1:Психопатологията като наука,предмет и задачи
Психопатологията е наука за същността, за закономерностите на възникване на психичните разстройства. Тя възниква като клон на медицинските науки и по- конкретно на психиатрията.
В първите изследвания на психичните разстройства се прилага общата концепция за болестта. Тя предполага търсене на верига от причини. Болестта на психиката, на духа, през Х1Х в. категорично се обявява за болест на мозъка. Психичните разстройства се разглеждат главно като соматични по произход. Тази теория се разгръща в школата на немския психиатър Емил Крепелин. В началото на ХХ в. В рамките на психоанализата се предлага нов модел на психичната болест. Зигмунд Фройд счита, че психичното разстройство следва да се обяснява с централен дефицит, локализиран в индивида, но който е в психичната сфера, а не в биологичната. Така в допълнение към вече известните вируси, бактерии и инфекции на мозъка психоанализата добавя още една причина за психичните болести, а именно несъзнателния и непреработен конфликт в психиката.
В началото на ХХ в. към много от психиатричните клиники се създават първите психологически лаборатории, които въвеждат експерименталния опит в научнотеоретическите изследвания на психичните разстройства. Появява се ново разбиране, което потвърждава, че отклонението в поведенческата и емоционалната сфера може да е следствие и от неблагоприятни условия на средата. Анализът на психичните разстройства започва да се провежда от позицията на постиженията на общата психология. В съответствие с това се разработват нови терапевтични методи, насочени към промяна в процесите на когнитивна преработка и саморегулация на поведението.
През 70-те години на ХХ в. се появяват алтернативни на психиатрията виждания за същността на психичните разстройства. Те се предлагат главно от социалните науки, като се наблюдава радикално отдръпване от понятието „психична болест". Според т.нар. „лейбълинг теории" поставянето на етикет „душевно болен" в много случаи провокира възникване на истинско психично разстройство. Приема се, че индивидът усвоява натрапената роля на болен и се държи в съответствие с нея. Подобно е и отношението на най-близката социална среда към него.
Психиатрите, които поддържат това виждане, считат, че определянето на индивида като психично болен не е описание на наблюдавано поведение, а приписване на конкретна диагноза. Така много от известните психиатри по това време считат, че шизофренията не е болест, тъй като за нея няма достатъчно адекватни доказателства. Неадекватното поведение при шизофрения се обяснява с последствия от нарушена социализация в семейството, в близкото обкръжение. Подобни възгледи се споделят от представителите на научното направление антипсихиатрия.

В съвременната