Психология на развитието III част - Лекции

ПСИХОЛОГИЯ НА РАЗВИТИЕТО
3-та част
изпит 28 април 13:00 ч. (събота)

Културно-историческа теория на Л.С. Виготский

Виготски развива идеята за кризите в развитието, които са призвани да преведат индивида от един период в друг. Периодизацията и границите между етапите, са нещо обективно и можем да разграничим периодите, в които са децата. Смяната на един период с друг според Виготский става чрез кризите в развитието. Няколко деситилетия преди него специалистите работещи с деца, започват да откриват, че при много деца на една и съща възраст започват определени промени, които се изразяват като кризи. В началото си мислят, че това се дължи на педагогически грешки и се опитват да открият, как да избегнат тези грешки. Революционното в идеята на Виготски е, че той обобщава всички дотогавашни сведения и открива, че не става въпрос за грешки, а за необходими етапи от развитието. Виготский издига хипотезата, че преходът между всеки два стабилни периода се извършва чрез криза. Например:
криза на новороденото – младенческа възраст
криза на първата година – ранно детство
криза на третата година – предучилищна възраст
криза на пубертета – пубертет
криза на юношеството – юношество
криза на младежката възраст – зрялост
криза на зрялата възраст – късна зрялост
криза на старостта(третата възраст) - старост
криза на умирането
Според него по време на стабилните периоди развитието не спира. През тези периоди еволюционно и бавно и стабилно се развиват новопридобитите през кризисните периоди образувания, структурни промени.
Бързите промени в кризата на развитието винаги имат негативна страна. Идеята е, че новообразуванието не може да възникне веднага. Тъй като процесът е буен и несъвършен, той винаги е съпроводен с негативни емоции. Негативният оттенък се изразява в това, че при своето възникване, новото е по-силно и по-сурово, от това което се развива и това предизвиква негативи по време на кризата. Например кризата на третата година е периодът, в който възниква Аз-ът. При възникването си той е твърде силен и довежда до негативизъм – аз мога, аз знам, и т.н. Затова и тази криза се нарича от някои и криза на негативизма. Кризата се забелязва от страничния наблюдател, по това че детето става трудно възпитуемо спрямо самото себе си. След преминаването на кризата негативите изчезват и остават само позитивите, освен ако поради грешка във възпитанието не бъдат затвърдени негативните страни на новообразуванието. Тоест кризата е необходима и полезна, но ако не се реагира правилно негативите от кризата може да се закрепят трайно към личността, като черти на