Дивите лебеди и други приказки , авт. Х. К. Андерсен

АНДЕРСЕН |

пвететво

, маше някога двайсет и пет оловни войника, които
бяха направени от една стара оловна лъжи-
ца. Те държеха пушките си на рамо, стояха с диг-
нати глави и бяха облечени в червени мундири,
украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия

войници! Първите думи, които те чуха, когато от-
вориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!“ Тия
думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи
оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги на-
режда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един
от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото
беше излян последен и Оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше
върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо
поради тия причини изглеждаше най-интересен от всички.

На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше
и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един карто-
нен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в
залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно
парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха
и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-
хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред раз-
творените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе обле-
чено в копринена рокличка. През рамото му се спускаше тясна синя
панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма кол-
кото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протег-
нати ръце - то беше балерина, а другият му крак бе дигнат
тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види.
Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.

— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изЗ-
глежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само
една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма
никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.