Самовъзпитание

Значението на съвременните условия се обуславя от информационния „бум”, урбанизацията, повишаване на ефективността на човешката дейност, способността на личността за по-добра самоорганизация и най-вече целесъобразно уплътняване на свободното време. Хуманизирането на обществото изисква отделните личности непрекъснато да се самоусъвършенстват.
През последните десетилетия проблемът за самовъзпитанието ускорено се изследва от педагози и психолози в различни страни. На този актуален проблем са посветени много трудове, студии и статии.
Една от основните цели на възпитанието и самовъзпитанието е да се мобилизират психологическите резерви на личността, да се реализира в по-голяма степен творческия и потенциал.
Определенията, които различните автори дават за самовъзпитанието, имат сходни елементи, взаимно се допълват и допринасят за цялостното изясняване на понятието. Самовъзпитанието се определя като самоуправление и самоутвърждаване на личността (Рувински и Арет), като саморазвитие и самодвижение на човека и негов своеобразен ускорител (А. И. Кочетов), като активно действено, творческо, познавателно и емоционално волево самоотношение наличността (И. А. Донцов), като дейност, насочена към формиране на обществено ценни качества на личността и преодоляване на нейните недостатъци (В. Г. Куценко).
Според П. Сартр човек осъзнава себе си в процеса на съществуването си. Осъзнавайки се той се проектира в бъдещето и в този смисъл се преживява субективно и ще бъде това, което „е неговият битиен проект”. Затова онова, което е искане у човека може да се появи след онова, което е направил от себе си. Човекът има много желания и проекти, които се появяват в един начален етап като спонтанен избор, но може да ги реализира когато има воля за това. И в този смисъл според Сартр човекът е отговорен за това, което е.
Ролята на самовъзпитанието се засилва и придобива социална значимост. През последните години във всички реформи, провеждани от развитите държави, една от основните задачи е да се помогне на детето да опознае себе си, да си изработи умението да се самоусъвършенства, да се самообразова перманентно, да стане „самодостатъчен индивид”. Образователните системи изцяло се основават на индивидуалистична парадигма, поставяща детето в позиция на системопораждащ компонент в педагогическата система.
За да се разбере същността на самовъзпитанието е необходимо да се изясни проблемът за развитието и саморазвитието въобще и на човека в частност. За развитието съществуват два основни концепции. В едната източникът се търси вън от материята, във външни сили, които тласкат развитието. Другата концепция утвърждава идеята, че източникът на развитие е заложен вътре във всяко тяло. Засега в естественонаучните изследвания